Протестите в Америка

В момента в САЩ се наблюдават най-масовите протести за равни права от 60-те години насам, които започнаха от смъртта на невъоръжен чернокож – Джордж Флойд, който бе убит от бял полицай по време на арест. Това е далеч от първия такъв случай, като и преди е имало протести заради подобни ситуации. Движението “Животите на чернокожите имат значение” (Black Lives Matter) от години се бори със систематичните проблеми и социо-икономическото неравенство на чернокожите в САЩ. Липсата на положителна промяна обаче води до сегашните протести, които са много по-големи и по-силни и се случват и на други места по света. Основен фактор е и пандемията, която в САЩ се отразява несъразмерно по-зле на афроамериканските общности, заради по-малкия им достъп до образование и неравностойното им икономическото положение. В тази тема има множество спорни въпроси, които могат да се появят в дебати, или да ви послужат като аналогични примери и анализи за теми, свързани със социални движения.

Методите, които протестите използват и имиджа, който получават

Преди да прочетете за основните цели на движението, е важно да разберете какво всъщност представляват протестите. Огромен проблем в ситуацията е погрешният имидж на демонстрациите. Множество медии в момента създават изкривена представа, според която повечето протестиращи са агресивни, извършват грабежи и разрушаване на публична и частна собственост, и са като цяло “заплаха за обществото”. Всъщност по-голямата част от демонстрациите са спокойни и без прояви на агресия, както можете да видите в това видео и други примери в социалните медии. Протестиращите пеят, танцуват или скандират, без да прибягват към каквито и да е физически сблъсъци.

Главното покритие на протестите по новините обаче се концентрира върху случаите, в които протестите ескалират. Това може да ви послужи като добър пример за теми, в които се налага да анализирате интересите на медиите и как това влияе върху съдържанието им. Настоящата ситуация е класически пример за стремежа на новините да показват най-шокиращите и стряскащи неща, защото те привличат и задържат вниманието на възможно най-много зрители, от което медиите печелят пари. Това обаче често води до непълна или погрешна представа за случващото се.

Особено в Америка, това е още по-проблематично, защото там някои медии, например Fox News, се превръщат в платформи на републиканците, чиято главна група избиратели са средната класа белокожи (групата, която статистически най-често се поддава на расистки виждания и подкрепя засилено полицейско присъствие). Голяма част от тези медии се стремят да покажат, че протестите са проблемът, вместо да обърнат внимание на причините, предизвикали демонстрациите. Освен, че повечето медии не показват основните протести, а изключенията, често пъти игнорират и истинските причинители на ескалациите. В някои случаи това са хора, които нямат нищо общо с движението, но се възползват от хаоса, за да сеят разруха и да извършват престъпления без да бъдат хванати. Въпреки кадри, на които си личи, че не носят знаци, асоцииращи ги към движението, действията им пак биват приписвани на протестиращите. В други, още по-разпространени случаи, ескалацията всъщност е от страна на полицията, която напада мирно протестиращите. Това отношение допълнително помага на медиите да изобразяват малцинствата като заплашителни и агресивни, макар в множество случаи да протестират мирно. 

Освен отношението на медиите, друг ключов дебат, с който е свързана темата, е за методите, които социалните движения трябва да ползват. Някои хора твърдят, че социалните движения могат да бъдат по-ефективни, ако прибягват към по-радикални мерки. Именно защото това привлича много повече внимание, без което, според тях, движението не може да успее, и чрез което се поставя по-голям натиск върху политици и други засегнати страни (в случая полицейските управления) да променят съществуващи практики. Критикуващите ги пък смятат, че това води до силна враждебна реакция от страна на останалото общество, и движението губи голяма част от по-умерените си привърженици, които се чувстват в опасност, или не искат да се асоциират с прояви на насилие. 

Срещу какво се борят протестиращите?

Полицейското насилие

На първо място протестите започват като демонстрация срещу несправедливото отношение от страна на полицията и съдилищата към расовите и етническите малцинства. Систематично се наблюдават проблеми като расово обусловено профилиране (практиката за проверка от полицията без основателна причина, единствено на основание на цвета на кожата, етноса, религията или пола), несъразмерното лишаване от свобода на чернокожите (които представляват 60% от лишените от свобода в САЩ въпреки че са само 13% от населението), и несъразмерното количество убийства на чернокожите, извършени от полицията. Белите полицаи систематично са обявявани за невинни в случаи на убийство или на прекомерно насилие, проявено спрямо чернокожи, дори и когато видео записи са показвали обратното.

Милитаризирането на полицията

Друг водещ въпрос е и така нареченото “милитаризиране” на органите на реда, които през годините се сдобиват с военен клас екипировка и чието обучение включва все повече елементи от подготовката на войниците. Това всъщност привлича хиляди завърнали се ветерани, които се присъединяват към полицията след като са били на служба в Иран и Афганистан. Според Съюза за американски граждански свободи, всичко това постепенно превръща квартали във военни зони и пречи да се разграничават гражданите от враговете на фронта. Обучението, наблягащо на предпазването на полицаите от цивилните, създава предпоставки за ескалация и използване на прекомерно насилие, което е водещият проблем.

Прекомерното финансиране на полицията

Една конкретна идея за фундаментална промяна става все по-популярна. Сред текущите основни лозунги на BLM движението е “Спрете финансирането на полицията” (Defund the Police). Фразата обаче не означава разпускането ѝ, а това част от бюджета да бъде пренасочен към училища, обучителни центрове, центрове за психотерапевтични услуги и достъпни жилища, както и борба с домашно насилие и подпомагане на бездомните. Според много експерти бедността, липсата на трудова заетост и психичното здраве са основните причини за развитието на престъпността. 

Доналд Тръмп вече се противопостави на този лозунг на протестиращите. Началници на полицията, лидери на полицейските профсъюзи и политици твърдят, че това ще доведе до скок на престъпността. Критиците им обаче посочват, че вече има твърде много полицаи по улиците, особено на места, където са концентрирани бедните цветнокожи общности. Според тях ситуациите, в които най-често те се наместват, са такива, с които най-добре биха се справили други професионалисти като социални работници и психолози. Те казват и че извършените до момента реформи не показват достатъчна ефективност, за да се приключи въпроса. Това видео показва в детайл какви точно са проблемите с полицията и най-вече защо със сегашната си роля нанася много повече вреди, отколкото води до ползи.

Разбира се, има и по-крайно настроени протестиращи, които искат цялостното разпускане на полицията. Това по-крайно искане всъщност мотивира повече хора да подкрепят частичното намаляне на бюджета на полицията – явление, известно като прозорецът на Овъртън, което също може да ви послужи като ключов анализ в множество дебати на социални и политически теми. Теорията за прозорецът на Овъртън е, че когато се появи по-екстремна, шокираща идея, тя кара по-умерените идеи от този тип да изглеждат по-приемливи и улеснява шансовете им да бъдат приети (например това да се премахнат всички данъци срещу това да се намалят част от данъците). Основни други примери за прозорецът на Овъртън са Бърни Сандърс, чиято политическа платформа принуди Демократическата партия да започне да защитава по-леви идеи, и Доналд Тръмп, чиито по-екстремни действия помагат на останалата част от Републиканската партия да изглежда изключително умерена

Структурен расизъм

Макар протестите да са главно насочени към полицейското насилие срещу афроамериканци, те също така изискват преразглеждане на съществуващите институционни проблеми и борба срещу расизма във всичките му форми. Според движението се изискват множество реформи от местното и федералното управление, и то не само в сферата на полицията. Средният годишен доход на афроамериканските домакинства е една десета от тези на белите американци, като това е обвързано със серия проблеми като неравен достъп до образование, здравеопазване и други проблеми.

Структурния расизъм се дължи на това, че след официалното премахване на робството се прилагат така наречените закони “Джим Кроу”, които налагат сегрегирането на афроамериканците в множество структури като училища, транспорт, и публични пространства, и ги поставят в ситуация на икономически, образователни и социални недостатъци. Още тогава се налага и сегрегация за разпределението на населението, като афроамериканците биват задължени (на юг от закони, а на север от дискриминационни практики от страна на работодатели, банкери и наемодатели) да живеят в квартали с недостатъчно финансиране, изолирани от бялото население. Освен, че тези закони са довели до драстично икономическо неравенство, от което афроамериканците не могат да се измъкнат дори днес, сегрегацията води и до липса на контакт между различните расови и етнически групи на американското общество. Именно тази липса на контакт и разбиране, води до запазване на дискриминационни виждания и стереотипи. Днес освен систематични проблеми, предизвикани от расистки виждания и неравен достъп до социални услуги, специфични политики като ефектът на преразпределение и закони за идентификация на избирателите допринасят за неравната репрезентация на афроамериканците и липса на промяна.

Последствията от протестите до момента

Въпреки оспорваните теми покрай протестите, се наблюдават серия промени в интереса на движението, които могат да ви послужат като примери за успех, постигнат от протести.

Първото основно постижение на протестите бе да притиснат американската прокуратура да повиши степента на обвинението към полицая Дерек Човин, който уби Джордж Флойд- от убийство по непредпазливост на непредумишлено убийство. Освен това бяха повдигнати обвинения за съучастничество към другите трима полицаи, участвали в случая.

На някои места вече започва сериозно да се обмисля идеята за реформи на полицията. Най-голямата промяна до момента е в Минеаполис, където градският съвет подкрепи идеята за разпускане на местното полицейско управление и замяната му с друга форма на правоохранителни органи, които да опазват реда и сигурността. Идеята тепърва предстои да се обсъжда, но част от предложението е финансирането, предназначено за полицията, да бъде насочено към стратегии, посветени на местни общности. Решението на градския съвет вероятно ще бъде последвано от продължително и усложнено обсъждане за това, как точно да се гарантира обществения ред. 

Демократи от Камарата на представителите пък предложиха Закон за справедливостта в полицията, който беше внесен в Конгреса на 8 юни. С него ще бъдат забранени редица мерки, които полицаите използват, с които застрашават човешки животи.  В проектозакона се предлага да се намалят и изискванията за образуване на дела срещу полицаи за злоупотреби, както и създаването на национален регистър, с който да се предотврати провинили се служители на реда лесно да си намират работа в други правоприлагащи агенции. Ако този проектозакон бъде приет, се очаква полицейското насилие драстично да намалее, макар ограниченията да не решават корена на проблема.

Протестите се пренесоха и в множество други държави по света. Някои са просто в солидарност с движението в Америка, други (като в Мексико и Южна Африка) се борят срещу полицейското насилие в собствените си държави, а трети (главно Австралия и редица държави в Европа) привличат внимание и към собствените си проблеми с расизъм.

Спорът с паметниците

В последните дни демонстриращите насочиха гнева си срещу паметниците на исторически личности, свързани с расизма и търговията на роби в миналото, като на места това беше подкрепено и от местните власти. Множество статуи на хора, като Христофор Колумб и Джеймс Кук, бяха съборени или частично вандализирани, заради ролята си в поробването на местното население и геноцида, извършен срещу коренното население на Северна Америка. Множество паметници на войници и генерали в армията на Конфедерацията по време на Американската гражданска война също бяха поругани, защото са се били за запазването на робския статут на чернокожите по време на войната. Това се пренесе и в Европа, Австралия, Нова Зеландия и Южна Африка, но повечето политически фигури се обявяват против подобни действия.

На много места съществува спорът за премахването на статуи, свързани с възхваляването на личности и режими, които са навредили на множество хора (например движението #Rhodesmustfall). В България често дебатираме за премахването на социалистически паметници, но аргументите са сходни за повечето ситуации от този тип. Защитаващите премахването им главно изтъкват, че съществуването на такива паметници създава впечатлението, че държавата се идентифицира с това”. Но това са фигури и режими, които са навредили на множество невинни и са отнели достойнството им. Съответно само премахването на възхваляващите ги паметници (жест, тълкуван като публично отричане от тези идеали), може да възстанови това, което им е отнето, поне частично и да изрази обществената подкрепа към жертвите, вместо към извършителите. Критиците на премахването на паметници пък твърдят, че паметниците са изключително важно свидетелство за миналото на държави и премахването им само скрива историята и пречи за правилното ѝ разбиране. А главен аргумент и от двете страни, конкретно срещу вандализирането на паметници е, че е по-добре да бъдат премахвани с обществено съгласие – по същия начин, по който са били издигнати.

Икономическият проблем пред ЕС

За да можете да анализирате Европейския съюз добре в теми, в които е замесен, трябва да познавате интересите на различните държави в него, механизмите, по които работи и главните проблеми пред него. Настоящата тема е именно за част от тези неща.

По всички данни на ЕС предстои тежка икономическа рецесия. Предвид предишни проблеми с липса на обществена подкрепа, Европейската комисия търси правилния подход да помогне на бързото възстановяване на икономиката, без това да доведе до нови вълни на евроскептицизъм – една от основните заплахи за Съюза. В началото на юни бе взето решение ЕС да вземе заем от 750 милиарда евро, който да използва за възстановяването на икономиката. Следва въпросът откъде да дойдат тези пари обаче. Това може да стане от вноски от страните членки и от собствени приходи на бюджета. За момента по-вероятния подход изглежда да е удвояване на националните вноски. Държави като България трудно ще се справят с изплащането им, но все пак ще са на плюс, заради разпределението на бюджета, но по-развитите държави, които са нетни контрибутори към бюджета (дават повече пари, отколкото получават), ще загубят повече и са против това. Макар че ползите им от участие в общия пазар на ЕС са най-големи и печелят от европроекти в по-бедните страни, тези държави са против европейския бюджет да е по-голям от сегашния 1% от европейската икономика. 

ЕС от години обсъжда как да намали зависимостта на бюджета си от националните вноски и националните политици – нещо, което със сигурност би успокоило по-развитите държави в съюза. В момента, като собствени приходи, европейският бюджет събира мита, селскостопански мита, отчисления от събираните в страните членки ДДС, глоби и данъци. Европейската комисията обмисля въвеждането на нови налози, свързани с водещите ѝ приоритети – климатичните цели, цифровия преход, и повече честност. Предвижда се разширяване на схемата за търговия с въглеродни емисии, чрез която замърсяващите производства заплащат за квоти, за да могат да работят. Обмисля се и облагането на вноса в ЕС на продукция, която не е произведена по европейските екологични стандарти, което би било “ясен и честен начин за компенсиране” и би засилило конкурентоспособността на европейския бизнес, който трябва да се съобразява с екостандартите. Планира се и нов данък върху големите предприятия и големите технологични гиганти. Надеждата е, че тези мерки едновременно ще промотират интересите на ЕС, и ще вкарат нови пари в бюджета, които са изключително необходими за финансиране на заема. 

Ако не бъде одобрено решение, комбиниращо поне част от предложените мерки, европейският спасителен фонд от 750 милиарда ще бъде орязан, най-вероятно значително, което ще задържи икономиката в по-дълга и тежка рецесия. Икономически загуби обаче също тенденциозно водят до надигане на евроскептични виждания, и е важно за ЕС да намери подход, който да запази доверието и подкрепата на европейските граждани.

Северна Корея отряза комуникацията си с Южна Корея

Често срещана тема, свързана с държави с авторитарни лидери, е поставянето на санкции. Целта на санкциите е чрез създаване на икономически затруднения за дадена държава, за да доведат до вътрешен натиск за промяна и недоволство на населението и подкрепящите режима. На теория, това би притиснало авторитарен лидер да промени част от политиките си, за да върне икономическата стабилност и нужната му подкрепа. Случващото се в Северна Корея в момента не е свързано със санкции, но все пак може да ви послужи като добър пример за ефектите от икономическа нестабилност, както и потенциалните реакции на авторитарни лидери.

Вниманието на Западния свят бе привлечено от това, че Северна Корея прекрати всички официални комуникационни връзки с Южна Корея, включително военните комуникационни канали. Северна Корея съобщи, че това е първата от редица стъпки срещу Южна Корея. Двете държави технически все още са във война, защото след края на Корейската война през 1953 г. така и не е подписан мирен договор. Дадената от режима причина за решението са няколко случая, при които активисти от юг (най-често хора, избягали от Северна Корея) изпращат през границата листовки с критични към режима на Ким Чен Ун послания.

Политически анализатори обаче предполагат, че режимът се опитва да създаде изкуствен конфликт, с който да отвлече вниманието от вътрешните си проблеми – ескалираща икономическа нестабилност и предполагаема криза с коронавируса (въпреки твърдения, че нямат заразени). Цените на множество продукти са нестабилни и се повишават драстично, и има основания за предположения, че страната изпитва сериозен недостиг на храна. Икономическите проблеми също ограничават способността на режима да осигурява луксозните предимства на поддържащите го групи, с което рискува да загуби подкрепата им (ключов аргумент в теми, свързани със санкции). Сред мерките на режима за справяне с икономическите проблеми са редица ограничения на бизнесите – друга основна група, на която се крепи властта. Затова предположението е, че конфликтът с Южна Корея е всъщност опит да се разсее населението и да се почувства сякаш има общ враг, срещу който да се бори – враг, който да не е властта. Това често се среща и като аргумент срещу санкциите – в много ситуации, в които са приложени, авторитарните лидери чрез пропаганда настройват населението срещу страните, налагащи санкциите, и отвличат вниманието от собствените си действия. Главни примери за това са Иран и Русия, като и двете държави в момента наблюдават много по-силна съпротива срещу Запада, и продължаваща сравнително стабилна подкрепа на лидерите си. Северна Корея прилага сходен модел, но вместо да обвинява Южна Корея директно за икономическите си затруднения, използва други причини, с които да я изкара като враг.

Препоръки

  • Това видео, което показва как множеството лъжи на политици като Тръмп и Путин всъщност им помагат да получат повече власт. А тази статия е за това защо консервативните хора са по-склонни да повярват на фалшиви новини и погрешна информация.
  • Все по-важен е въпроса за защитата на правата и спазване на етичните норми покрай системите за разпознаване на лицето. Това видео разказва за рисковете от настоящата липсата на законови регулации, а това видео е за неосъзнатата вече нанесена вреда върху хиляди жени.
  • Този епизод на The New York Times, който може да ви е полезен при правни теми, за затворите в САЩ и целите, които затворническите присъди целят да постигнат, и по какви начини се налага да се преразгледа настоящата система.