Мария Ковачева на второ място в конкурса „Сподели своята история с дебати“. Тя е ученик в СУ „Свети Климент Охридски“ в Троян, а нейн треньор по дебати е Нели Генкова.        

 

Разкажи ни за себе си.

Коя съм аз извън дебати? Въпрос, на който трудно намирам отговор. Извън дебати изглеждам като човек, с когото просто се разминаваш на улицата. Без дебати съм просто човек без изгледи за душа,чувства или мнение.
За мен най-важно е да пазя света в себе си от това, да бъде разрушен от другите хора. В главата ми както и в тази на всеки човек има по един нов свят, който е такъв какъвто той сам пожелае да бъде. Света трябва да се контролира от създателя му, не от този който иска да го има.
Заниманията ми с дебати започнаха съвсем случайно, а ситуацията по записването ми в клуба беше следната:
В началото на тази учебна година докато седях на чина до една от съученичките си, класната ми ръководителка раздаде листи с въпроси за личните ни интереси. Разясни ни, че тези листи се попълват по някаква програма и ни каза да отговорим на въпросите. Стигнах до въпроса „Би ли искал/а да се включиш в клуб и ако да в какъв?“. Тогава написах „Да“ без да се замисля поради незнайна за мен причина. На посочена по-долу графа написах първия клуб за който се сетих – „Клуб Дебати“.  

 

Каква е твоята история с дебати?

Няколко дни след попълването на лист с въпроси за интересите си видях, че ръководителката на клуба ме е добавила в някаква facebook група наречена Клуб по Дебати в СУ „Свети Климент Охридски“. Чудех се какво правя там и изобщо не се сещах за листа, който попълних без да се замислям особено. След размишляване стигнах до извода, че вероятно понеже понякога пиша за училищния сайт, ръководителката иска да се информирам и да пиша за предстоящи събития. Колкото и абсурдно да звучеше това предположение, то беше най-смисленото хрумнало ми до онзи момент. От нещата, които прочетох  в групата разбрах, че има насрочена среща на клуба. Чудех се дали да ида до деня на срещата. Тогава си казах, че ще отида за да разбера какво правя всъщност в групата. Срещата беше уговорена за след часовете. Там разбрах, че всъщност заради някаква хартийка ще трябва да стоя всеки петък до 15:00 в училище, и че всъщност се очаква от мен да дебатирам.

Докато ръководителката на клуба и някои от по-старите членове говореха казаха неща, които спечелиха интереса ми. Още същия ден можех да се откажа и да не прекарвам повече време в училище, отколкото е нужно. Реших, че да остана поне докато видя какво и как се прави няма да ми навреди. На третата среща започнахме да се учим на аргументация. След кратко преподаване на теория ни беше дадена задача да измислим аргумент по дадена тема за 5 минути. Спомням си как се ядосвах в продължение на 4 минути и се чудех какъв аргумент да дам. Измислих някаква теза и направих логически връзки, липсваха само доказателства. Когато прочетох какво съм написала, всички се учудиха от мащабите на мисълта ми по темата. Първоначално не знаех дали това е лошо или е добро, но после осъзнах че е просто необичайно. Необичайно се почувствах и когато аргумента ми се оказа добър. Не бях изпитвала преди чувство на прието и оценено различие. Беше странно, но в същото време приятно. Продължавах да правя необичайни и трудно-понятни дори за мен аргументи.

Срещата на клуба свърши с уговорката, че следващия път ще има дебат като ще е само между нас, новите членове. Бяха ни назначени ментори и започнахме да се подготвяме. Един ден преди да изляза пред всички за пръв път, аз и отбора ми говорихме с ментора ни. Докато измисляхме аргументация отново изпитах онова приятно чувство на ценно различие. Приключихме с аргументите, но започнах да се тревожа, че информацията не е достатъчна и започнах да пиша на листа с аргументи всякакви неща, които мога да ползвам. На другия ден излязох като първи говорител, бях несигурна затова просто четях от листа. Изведнъж започнаха да ми хрумват неща на място. Мислите ми прескачаха и не се спираха докато не млъкнах за момент, тогава огледах всички присъстващи. Погледнах ръководителката на клуба, която беше съдия в онзи дебат, и видях спокойствие и търпение в очите й. Погледнах към задните чинове, където стояха „ветераните“ на клуба и усетих толерантност към всичко, което бях в онзи момент. Погледнах към съперниците си, които нетърпеливо очакваха да проговоря. Погледнах към съотборниците си който вдигаха палци в знак на одобрението си и се бяха усмихнали като в анимация. Тогава започнах да говоря каквото мислех и макар да не беше по-добро от написаното, и да беше кратко се радвам, че го казах. Въпреки, че само аз разбирах какво говоря в онзи момент. Когато седнах започнах да мисля за четвърта реч, неясните идеи които имах в предишната си изява се подредиха и щом излязох, някак естествено говорех всичко, което мислех. За мен в онзи момент нямаше значение дали печелим или не. Беше важно само онова чувство на ценно различие, което имах след дебата.
Аз дебатирам от едва 5 месеца, но това чувство не изчезва. То ме кара да се гордея с това, че не съм като всички останали. Радвам се, че имам шанса да покажа каква съм и какво мога.

 

Историята на Мария е публикувана без редакции. Благодарим на всички, които се включиха в конкурса „Сподели своята история с дебати“ и ни разказаха прекрасните си, забавни и различни преживявания и наблюдения за дебатите. Свързахме се с наградените участници чрез имейл, като първа награда получава тениска Debate me, отстъпка от таксата участие за Национален дебатьорски форум, и материали от фондация „Америка за България“, а второ и трето място – тениска Debate me и материали от фондация „Америка за България“.